Новини

Стане ли дума за цар, мислено се прехвърляме в света на приказките, а живота на монарха ни изглежда красив, бляскав и лесен. Всички мечтаят за царски живот, но човек се ражда цар и в даден момент трябва да поеме своите отговорности на такъв. На 30 януари се навършват 125 години от рождението на последният български реално властвал монарх – Борис III.                                                                                   

Борис Клемент Роберт Мария Пий Станислав Сакскобургготски (както е пълното му име) се появява на бял свят на 30 ян. 1894 г. Рано сутринта над София отекват 21 топовни изстрела. Когато гръмва 22-ият, вече всички знаят, че България си има престолонаследник. По броя на гърмежите се определя дали новороденото е момче или момиче. За княгиня се полагат 21 изстрела, а за княз - 101. Същият ден в катедралната черква „Св. Крал” (дн. църквата „Света Неделя“) е отслужен молебен от Доростоло-Червенския митрополит Григорий. В тесен кръг се прави и кръщене, като кръстници са пармският дук и княгиня Клементина. Няколко часа след като се ражда, княз Борис е награден с висшия орден „Св. Александър” и военния медал „За храброст”, като е произведен в чин подпоручик. През този ден неколкостотин новородени деца са кръстени със същото име. За майката на престолонаследника - княгиня Мария-Луиза, раждането протича почти „по протокол”, като дори министър-председателят Стефан Стамболов присъства на самото раждане, като свидетел, че бебето е автентично.                                                                                                             

Изборът на име за бебето е истинска символика на фамилния етикет - Борис е името на българския княз от Първо българско царство, останал в историята като Покръстител; Клемент - от името на баба му Клементина; Мария - на майката; Роберт - на дядото; Пий - на папа Пий, кръстник на майката; Търновски - на старата българска столица.                                                                                                                            

Самото кръщене се превръща в общонародно събитие, предизвикващо вълнение в цяла Европа. Зачитайки вероизповеданията на семействата на двамата родители, новороденият княз е кръстен като католик, което обаче предизвиква бурно недоволство сред българския народ. С острия си политически нюх княз Фердинанд усеща евентуалните негативни политически последствия, особено що се отнася до Русия, чието благоволение може да бъде спечелено само ако престолонаследникът е покръстен в православна вяра. Княз Фердинанд изпада в тежък морален конфликт и прави няколко безнадеждни опита да получи специално разрешение от папата, но получава отговорите: „Ако вие предадете Вашия син Борис на схизмата, Вие сте отлъчен автоматически!” и ”Абдикирайте княже, абдикирайте!”. През февруари 1896 г., изключително паднал духом и притиснат от българското правителство, княз Фердинанд решава да действа против волята на папата, семейството и княгинята и оповестява, че престолонаследникът ще приеме православно вероизповедание. Кръщенето се извършва от руския генерал Кутузов, упълномощен да замества кръстника - император Николай II. Малкият Борис, облечен в бели дрехи и препасан с червена лента на ордена „Св.Александър“, първа степен, е въведен в църквата и поставен да седне на кресло до бащиния си трон, докато девет владици и 15 други свещеници извършват церемонията. Топовни салюти оповестяват края на обреда, а събралите се десетки хиляди хора, възторжено викат: “Ура!”. Българският народ, както и руският император, посрещат с огромна радост новината. Но папа Лъв ХIII отлъчва българския княз, а семейството му е дълбоко възмутено. Най-болезнено е засегната съпругата му Мария-Луиза, която като дълбоко вярваща католичка смята този акт за вероотстъпничество. Всъщност Борис остава единственият православен в цялото царско семейство, тъй като и княз Кирил, и двете княгини - Надежда и Евдокия, са кръстени в католическата вяра.

Тук се появява „русенската нишка”. По настояване на княз Фердинанд младият княз в юношеските си години е под постоянното духовно наставничество на Доростоло – Червенския митрополит Василий. Той разпалва у него любов към вярата и преданост към Светата църква, предавайки знанията и религиозния си опит. На погребението на Митрополит Василий, на царския венец, положен на гроба, е изписано „На моя пръв възпитател”.

Толя Чорбаджиева
Държавен архив - Русе