Новини

Пандемията от Коронавирус се разраства с всеки изминал ден. Вземат се мерки, налагат се ограничения, хората се опитват да реагират по всякакъв начин, с единствената цел да спрат разпространението на болестта и да си върнат живота, такъв какъвто е бил преди близо две години. В новата реалност, наложена от Ковид-19 преобладава страх, ограничената свобода, чувство на уязвимост, икономическа криза и не на последно място срив в културния живот. Музика, кино, театър и всички останали духовни, материални, интелектуални и емоционални проявления на човека са изпаднали е в летаргия, поради невъзможност да бъдат реализирани. Всичко това ни се струва ново, невиждано досега, безпрецедентно… Но това не е така и доказателството намираме, ровейки се в миналото на Русенския театър, в неговите повече от стогодишни документи.  Като че ли с магическа пръчка, пожълтелите свидетелства на времето ни връщат в една друга епоха, в която България е победена страна, в края на Първата световна война. Държавата е в криза, народът е покрусен, беден и унизен следствие на тежките клаузи на Ньойски мирен договор, а всичко това е съпроводено от епидемии от петнист тиф, коремен тиф и инфлуенца (грип, известен в миналото като „Испанска болест”).

Икономическата, политическата и духовни кризи, както и епидемиите не подминават Русе. Градът и неговите жители се борят с мрачната и тягостна обстановка, властите се опитват да овладеят разпространяването на болестите, а културата в града е в „локдаун”, както е модерно да се казва днес. Русенският театър се опитва да се изправи на крака, след близо три годишно прекъсване. Оцелелите и завърнали се от фронта артисти се събират, за да сформират трупата и да възобновят театралните си представления. Първият следвоенен театрален сезон започва на 1 януари 1919 г. при изключително скромни и окаяни условия. Финансирането е оскъдно, декорите и костюмите се стари и износени, артистите репетират в неосветени и студени помещения, ако изобщо могат, тъй като салонът на Доходното здание е зает с предимство четири пъти в седмицата за репетиции и представления от английските военни театрални трупи. Нови мебели са почти изпросени за временно ползване от Русенското офицерско събрание, театралните костюми се закърпват,а пари се търсят по всякакъв начин. Благодарение на героичните усилия на русенските артисти, представления започват да се играят и то с успех. Привикналите към култура русенци се завръщат в театралния салон, където режисьорът Владимир Тенев и неговата трупа ги откъсват от безрадостната действителност с „Женитба” от Гогол, „Скъперникът” от Молиер, „Директорът” от Бисон и Каре и др. Всичко това е прекъснато именно от епидемиите. Тиф и испанска болест затварят вратите на театъра! Представленията са прекратени за няколко месеца, а това се оказва пагубно за русенския театър. И малкото приходи, които могат да постъпят за издръжка на трупата идват именно от продажба на билети, поради което санитарната забрана е унищожително за артистите. Управата на театъра пише многократно до русенския окръжен лекар с апел да разреши отварянето на театралния салон. В едно от протестните си писма се дава интересен пример: „стотици мръсни кръчми и кафенета, Градското казино и всевъзможни сладкарници, гъмжат от хора, събирани от най-различни краища на града и околията…държането затворен Русенският градски театър – цвета на гражданството, което знае да се чисти и пази от болести, не допринася с нищо за карантината”. Няколко месеца театъра оставя затворен, артистите не спират с протестните си писма, но без резултат и салонът на Доходното здание остава тъмен. Това кара артистите да напишат гневно писмо до Главния лекар, с което го заплашват, че „поради санитарни затруднения, от шест месеца ний сме работили два, обстоятелство, което ни поставя в невъзможност да живеем, понасяме най-тежки лишения, а смятаме че заслужаваме друга участ…Затова заявяваме Ви, че ако не бъде позволено театъра да работи, ний ще бъдем принудени да напуснем Русенския градски театър”. Заплахата не подейства така стряскащо на хигиенните власти и те строго връщат отговор: „не се разрешава на театъра да дава своите представления, като галерията, която обикновено се посещава от нечистоплътна публика се закрива до траенето на болестта.. в хигиенично отношение, театъра ще се контролира от санитарните власти”. Можем само да си представим как бедстващата трупа приема „присъдата”, наложена от хигиенните власти. Вероятно съкрушени са започнали да правят планове да напуснат Русе, да намерят прехраната си на друго място, да сменят професията си…Кой знае?! Само след няколко дни обаче, идва заветното разрешение, Доходното здание отваря отново вратите си за артисти и публика. Без да губи време режисьорът насрочва датите за представленията, започват репетициите, а публиката се реди на опашки за билети. Русенският театрален състав излиза победител, както с върлуващите болести, така и с материалната нищета пред която са изправени. Обяснението е просто! Благодарение на своята настойчивост и борбеност, режисьорът и директор на Театъра Владимир Тенев, заедно със своите артисти успяват да извоюват своята победа, вярвайки, че работят за „културно възпиталище”. Така те наричат Театъра, с пълното убеждение, че театъра НЕ Е просто прищявка, приумица на шепа хора, нещо без което можем, а ИНСТИТУЦИЯ, от която обществото се нуждае, за да задоволят естествената си нужда от духовна храна.

Изразът „Всичко ново е добре забравено старо” е изключително подходящ за настоящия разказ. Ние, хората, обществата, непознавайки добре миналото си, решаваме, че сме свидетели на невероятни събития…точно ние, за първи път в историята на човечеството. Но това рядко е така, а примери за това има безброй. Такъв е и случаят с наложената всеобща карантина, затварянето на русенския театър и неговите протести. Нещо, което се случва днес пред очите ни, вече се е случило преди повече от 100 години. Други хора, в друго време, но на същото място, са преживели същото! Можем само да се поучим от миналото и да гледаме смело напред в бъдещето с вярата, че нищо не би могло да замени живото изкуство!

Толя Чорбаджиева
Държавен архив-Русе