Новини

Човек, привлечен от историята още в най-ранна детска възраст, не може да не е силно повлиян от една особена илюстрация от урока за Априлското въстание в учебника. Картината изобразява безстрашни българи, яздещи смело, вдигнали героично сабите си, на фона на залязващото слънце - силно патриотично представяне на Хвърковатата чета на Бенковски. Днес, при посещение в Националния исторически музей, оригиналната картина може да бъде видяна, все така мащабна и като замах на автора, и като въздействие, и като размери на платното. Историческата творбата носи инициалите на Петър Морозов – един от най-популярните български художници от началото на миналия век. Несправедливо забравен, недостатъчно изследван, но пък заслужаващ възхищението ни, заради таланта си и безкрайната енергия, с която твори през годините! Веднага поправяме тази несправедливост и разказваме за таланта с нестихваща енергия и роден в Русе – ПЕТЪР МОРОЗОВ! Разказът ни е именно за най-слабо изследвания период от неговия живот – русенските години на художника.

Роден е в Русе на 6 септември 1880 г. в семейството на руснака Петър Игнатович Морозов и русенската Елена. Баща му се озовава в Русе по време на Руско-турската освободителна война и вероятно любовта го кара да остане тук, в резултат на което в семейството се раждат четири деца – Петър, Лукреция, Никола и Прокопий. Най-големият син – Петър, наследява умението да се пресъздава света чрез молив от своя баща, който е потомък на  няколко поколения руски художници. Семейство Морозови живее в русенската махала „Мечка”, която в края на XIX в. обхваща района около хотел „Рига”. Петър рисува от малък – реката, старите къщи, случайни хора по улиците, въпреки неодобрението на Морозов-старши. Различното мнение по въпроса с рисуването не спира Петър Морозов и той продължава да твори, като старателно след това крие рисунките си, но както той сам казва „когато не можех да ги скрия от него, зле си изпащах”. Изглежда, че желанието му да изрази себе си на белия лист е било толкова силно, колкото  стремежа да сподели нарисуваното със света, защото още ученик, през 1897 г. публикуват негови работи в списанията „Звездица” и „Светлина”. Ученическите години на Петър минават в Русенската мъжка гимназия „Княз Борис” (дн. СУ „Христо Ботев”). Вероятно именно тук, под наставничеството на чешкия художник Антон Шпулак, в Петър Морозов се затвърждава  убеждението, че неговия живот трябва да бъде свързан с изобразителното изкуство. Шпулак е негов класен ръководител и учител по рисуване до напускане на училище и заминаването на Петър Морозов в София, където се записва в Рисувалното училище при професорите Иван Мърквичка и Антон Митов. Както сам Морозов си спомня „през есента на 1898 г. с тридесет лева в джоба и две, три ризи, гащи и чорапи отпътувах или по- право избягах, тайно благословен от майка си”. Животът му в София започва в голям недоимък, в общежитието на Рисувалното училище, който според художника се дължи на факта, че бедните ученици са с логично ограничени средства, а учениците от заможни семейства, са лишени от финансиране, като наказание от техните родители, задето са избрали рисуването за своя професия. Първата учебна година на младия Морозов минава в пламенно рисуване, което води до бързият му напредък. Тогава идва лятната ваканция. Годината е 1899-та, а в своите спомени (които ще пресъздадем дословно, за да се усети духа на времето),   Морозов записва следното: „Ваканцията прекарах с Христо Петров от с. Красен, който беше една година по-напред от мен в училището и една година беше учил в Художественото училище в Букурещ. Устроихме първата художествена изложба в Русе, в училището Ангел Хаджиоглу” (дн. „ОУ „Отец Паисий”) с всичко, което бяхме успели да изработим до тогава – в училището и самостоятелно: орнаменти, актове, моливни рисунки, с перо или пастели и пр. За покриване на разноските, поставихме на входа тава с  надпис „Кой, каквото желае да подари” и събрахме около 315 лева, които и поделихме с Петрова. От любопитство целия град се изреди  да види изложбата ни и пангара ни се пълнеше всеки ден с по пет пари, десет пари от всеки посетител. Няма да забравя една много стара бабичка, която едва се движеше. След като изгледа всичко, дойде при нас „зографчийте”, извади от възела на пошчето си пет пари, пусна ги в пангара, взе ми ръката, целуна я и каза „златна ти е ръчичката, баба” – мен се търкулиха сълзи по бузата. Русчук, по онова време, пръв виждаше да се рисува по улиците от натура. Много чудноватости се случваха през време на рисуването ми на разни улици, къщи, джамии. Веднъж за малко не ядох пердах, ако не бях с време си плюл на петите. Стопанинът на една интересна стара къща, която бях седнал да рисувам, се разхождаше нервно с цепеница в ръка по двора и нещо мърмореше. След малко започна да ме псува и пъди да не „снемам” план на къщата му. Къщата му била под давия (остар. „съдебен процес”) и той мислел, че съм бил изпратен  от душманите му да снемам план на къщата му за съда. Аз му се изсмех на глупостта, но той ми се разсърди и ме подгони с цепеницата. Едва успех да избягам, последван от псувни и клетви на жена му. При друг случай, когато рисувах друга интересна къща в „Гирдапа” (около църквата „Света Троица”) стопанинът пожела да му продам акварела. Казах му мисля 12лв. Той ме погледна уплашено и направи с ръка знак, да не ми хлопа чивията. Питам го какво дава. – „Книгата” да струва, каза, двайсет пари, гюндюлука ти (остар. „надница”) – един час работа – също двайсет пари и от мен двайсет – на ти шейсет пари, каза, да ме поменаваш. Един ден се запътих за околните села и стигнах до с. Пиргос (дн. с. Пиргово). Хареса ми каменния мост и седнах до реката да рисувам. След малко бях заобиколен от пандурите (остар. „пазачи, с полицейски задачи”) на селото, хванаха ме, вързаха ме и ме откараха в общината. Затвориха ме в нещо като кочина. Там престоях без храна цяла нощ. На другия ден ме закараха пред общинския съвет на съд. Обвиниха ме в шпионство, загдето съм рисувал стратегически каменен мост, строен с военни цели. Нещастие беше, че по това време инцидента между Румъния и България по въпроса Мухайляну, засилваше подозрителността на постъпката ми. Тъкмо в най-критическия момент да бъда осъден се яви един млад човек и като чу името ми, разбра че аз съм автор на ребусите във в. „Звездица” и се отнесе много сърдечно. Взе ме под свое покровителство и ме изпрати в Русе. Това беше даскала на с. Пиргос. Когато рисувах вътрешността на къщи или дворове  у непознати мен хора или пък съм седнал на някоя вратня, първата работа на домакинката беше да ми донесе на поднос лъжичка сладко, кафе и вода. Това беше трогателно от страна на тогавашните простички домакини и свидетелствуваше уважението им към изкуството. Често пъти еснафлии хора ми оставаха върху скицелбуха (скицник) по пара. Такива бяха по онова време понятията за изкуство, в един от най-интелектуалните градове на България…”

След години Петър Морозов ще се превърне в един от най-популярните художници в България, нееднозначна фигура, която можем да срещнем на неочаквани места. Малцина знаят, че той е първият български фоторепортер (към  създадения през 1912 година всекидневник „Утро”). Ще се изявява като активен общественик, създавайки Дружеството на независимите художници. Петър Морозов е автор и на една особена и отдавна забравена рекламна практика, която му донася допълнителна популярност (за цигарените кутии на фабриката „Картел” той рисува хумористични картинки, предназначени за забава на пушачите). Ще създаде стотици рисунки, акварели, пастели, акватинти и живописни платна, в които пресъздава автентичния образ на старинни наши манастири, църкви, къщи и мостове, величествени кътове из България. Ще организира над 40 самостоятелни изложби у нас, в Европа и в Америка. Ще нарисува портретите на свои бележити съвременници – Иван Вазов, П. Р. Славейков, Дора Габе, Евгения Марс, Кирил Христов и др. А ние можем само да се вдъхновяваме от този невероятен творец, защото както е казал Салвадор Дали “Художник не е онзи, който се вдъхновява, а онзи, който вдъхновява другите”.

Толя Чорбаджиева
Държавен архив – Русе