Новини

Да припомним за личността на поета и белетриста Димитър Вятовски - име на “забравен” поет и белетрист за широката общественост, но достатъчно известно на хората от Вятово (Ветово), тъй като авторът свързва своето творчество с родното си място, на което дава литературното име Летово. Повод е 90-годишнината от неговото рождение.

Димитър Христов Ковачев е роден на 24 май 1927 г. в с. Ветово, Русенко. От родното му място идва и по-късният му псевдоним. От запазените в Държавен архив - Русе биографични документи става ясно, че от 1941 до 1945 г. той учи в Мъжката гимназия “Хр. Ботев” в Русе, която напуска по “материални” причини, а от септ. 1945 г. до 1946 г. е ученик в Мъжката гимназия “Никола Й. Вапцаров” в Разград, където завършва средното си образование. От 1947 до 1949 г. отбива редовната си военна служба в 1- ва танкова бригада в София.

Започва работа като библиотекар в родното си място Ветово, а по-късно се мести в Русе. От 1950 г. до 1960 г. работи в Инспекторат по статистика – Русе, от 1960 до 1964 г. е редактор на русенския ведомствен вестник “Поливно земеделие”, а от 1964 до 1968 г. е читалищен организатор в родното Ветово. През м. април  1968 г. започва работа като гл. редактор на в. “Устрем” и в. “Дунавски фар” – орган на Пристанищното управление в Русе.

“Вятата”, както са го наричали неговите приятели, е част от групата на “сърдитите млади поети”, нарекли себе си по аналогия със „сърдитите млади хора“ в Англия. Сред тях са Иван Цанев, Димитър Горсов, Веселин Тачев, Георги Черняков, Здравко Кисьов, Тодор Копаранов, Христо Владимиров, Йордан Георгиев и Димитър Бобев. Годината е 1962. Времето е известно като „размразяване“ при комунистическия режим. След смъртта на Сталин социалистическите лидери се залавят да развенчеят култа към личността на „бащата на народите“. В Съветския съюз творци и интелектуалци не спират да говорят за режима. Но този романтичен период не трае дълго. Още в края на 1962 г. властта в СССР се окопитва и си дава сметка, че свободомислието завзема заплашителни размери. И правителството на Никита Хрушчов се залавя да “оправи” нещата, като ги върне в рамките на контролираното пеене на химни.

На 1 декември 1962 г. младите русенски „сърдити“ все още се подготвят за поредното си литературно четене в тогавашния ВИММЕСС (Висш институт за машиностроене и механизация на селското стопанство) - Русе, като издават поредната книжка - програмка с по едно стихотворение. Този път книжката е със заглавие „Поетическо вероизповедание“. Младите поети се радват, че стиховете им се посрещат с аплодисменти - пълна студентска аудитория, одобрителни възгласи и ръкопляскания. Младежите в аулата на ВИММЕСС са впечатлени от дръзките стихове на Иван Цанев: „Ще продадем последната си риза,/ за да отложим с някой ден/ смъртта. / Ако не се отровим с оптимизъм,/ ще надживеем/ края на света“. И от „Синьото“ на Веселин Тачев: „Два сини цвята:/ на синилото за пране/ и на изкуственото око/ на Гео Милев./ В двата цвята -/ два свята./ Кой е истинският?“. И от Черняковия порив: „Стани,/ синеблузо човечество!/ Удари по масата на времето!“, от Горсовата „Неделна литургия“ и от възгласа на „Младото биче“ на Здравко Кисьов: „Майко,/ раждай моите братя/ с рога!“.

Както е обичайна практика в онези години, съпротивата е смазана, позицията на “бунтарите” – заклеймена. В крайна сметка  „Сърдитите“ подписват покайно писмо, което излиза във в.  „Народна младеж”, а “групата” се разпада.

През целия си живот, въпреки другите му професионални занимания, Димитър Вятовски не спира да твори. С особена любов пише за родното си село. На родното си село посвещава “Делници в Летово” – разкази; “Родна стряха” – летопис за с. Ветово и др. Той е автор на много стихотворения, повести и разкази. През 1951 г., заедно със Стефка Попиванова, написват сценарий за късометражния филм "Край границата", спечелил през 1981 г. първа награда на конкурса за сценарии в София. Автор е на много исторически очерци за русенски предприятия. Но не успява да дебютира със самостоятелна книга, въпреки планирано негово заглавие на няколко пъти в Държавно издателство - Варна. В личния му архив остават ръкописи на стихотворения, на сборници с разкази, на повести  и роман. В началото на 2016 г. посмъртно е публикувана книгата му “Поломието. Разкази и стихотворения” като Книга десета от поредицата Библиотека “Лудогорие”, издавана в Разград. Материалите в нея са подбрани и се публикуват по направената в машинопис от Веселин Тачев самиздатска книга на Димитър Вятовски “Повик” през 1964 г.

Димитър Вятовски умира на 5 юли 1986 г. в Русе. Остава като една от недооценените, но самобитни и характерни фигури на белетрист и поет.

Цветомира Димитрова