Новини

Днес, да гледаш филм е нещо толкова естествено като да си изпечеш пиле във фурната или да си вземеш душ. Технологиите така бързо се усъвършенстват, че вече дори можем да гледаме филм с вкарани физически ефекти в киносалоните, както е в т.нар. "4D кино" (а вече могат да се срещнат и 5D, 6D, 7D, та до 12D формати, но всички те са вариации на 4D киното с различни физически ефекти и атракции). Замисляме ли се, обаче какви са забавленията в миналото? Вероятно не! Това е причината да ви разкажем за актьора Асен Русков и за връзката му с Русе и първият български цветен филм.

Асен Русков не е русенец. Роден е във Велико Търново през 1896 г. и именно през този месец (на 12 юли) се навършват 122 г. от рождението му. Името му остава в историята на българското музикално и театрално творчество, като един от създателите на т.нар. Кооперативен театър, заедно с тези на Мими Балканска (русенка, прима и емблема на оперетния жанр у нас), Матю Македонски (дълги години директор на Русенския театър) и др. През 1947 г. с указ, театърът е национализиран и превърнат в „Народна оперета”, а Асен Русков става неин директор.

Ако днес има големи театрални звезди като Стоянка Мутафова (която също свързахме с Русе в един от разказите ни!), Камен Донев и др., то Асен Русков до 1958 г., когато се преселва във вечността, е именно такава звезда - обожаван и чакан с нетърпение от публиката в цялата страна по време на турнетата на Кооперативния театър.  

„Царят на смеха” - с това прозвище е удостоен знаменитият оперетен актьор Асен Русков от съвременниците си. Междувременно сътворява стотици запомнящи се роли. На сцената на Държавния музикален театър "Стефан Македонски" в началото на 50-те години Асен Русков достига творческия си връх като Менелай в "Хубавата Елена", Мишка в "Царицата на чардаша", Латичели в "Младостта на маестрото" и други популярни и обожавани от меломаните образи от оперетната класика.

С Мими Балканска се превръщат в любимци на цяла България. И в Русе Кооперативният театър е чакан с нетърпение. Известната русенска общественичка Ксения Кафеджиева си спомня: „Тогава в Русе няма опера, нито симфоничен оркестър, а радиото едвам навлизаше в бита на гражданите. Затова и тези  гостувания на Кооперативния театър се превръщаха в музикални празници за нашия град. Всички се стичаха, а билети трудно се намираха. Ние, младото поколение, бивахме обхванати като от някакъв шемет. Лекият оперетен жанр допадаше на нашите сантиментални души и искахме всичко да видим, да не пропуснем нито един спектакъл. Редяха се хубавите оперети на Лехард Кламер, Щраус и др., „Страната на усмивките”, „Ева”, „Фраскита”, „Паганини”, „Синята Мазурка”, „Теменужката от Монмартър”, „Холандската женица”, „Чучулигата”,  „Българка”,  „Тайните на харема”, „Розата на Стамбул” и др. Първите артисти Мими Балканска и Коста Армянов бяха русенци. Последният бе шурей на вуйчо ми д-р Константинов. Той биваше винаги гост у тях. А гостоприемният дом на вуйчо ми бе отворен и за другите артисти от този театър, така че всички се чувстваха като сродени с града ни. Русенци ги обичаха  и очакваха с радост гостуванията на този творчески колектив, който бе положил основите на оперетното изкуство в нашата страна. Още тогава се открояваха младите дарования Невена Дочева, Тинка Краева, които вече се налагаха в оперетния жанр. Оркестърът бе умело ръководен от диригента Илия Стоянов „Чанчо”, както го наричаха всички.

Но този театър не би бил това, което беше без Асен Русков. Зрителите чакаха неговото почване, което винаги внасяше разведряване след финалите на мелодраматичните сцени. Той умееше да въплъщава сочни образи. Неговият талант властваше и вършеше вълшебни чудеса на сцената.  Още с първите си реплики той грабваше зрителя, а взривовете от смях в залата винаги заглушаваха края на тези реплики. Той притежаваше дарбата и да импровизира, като често вмъкваше в ролите си елементи, охарактеризиращи актуални събития, хора или обичай в Русе по онова време. Неговият поривист талант бе същевременно и общодостъпен за широката публика, защото умееше да налага своите герои с тяхната сърдечна простота и непосредственост. Често той играеше роли на несретен добряк и тогава изкуството му стигаше до трагикомичен фарс, като извикваше в зрителите  смях през сълзи. Особено добре умееше да типизира образи на чужденци, говорейки с акцента на тяхната националност.

Спомням си за един спектакъл, който щяхме за малко да изпуснем, аз и моята братовчедка. Не успяхме да намерим билети и бяхме огорчени. Тогава използвахме благоразположението на нашия познат и роднина Коста Армянов, който ни въведе в театъра и ни настани на една скамейка в „кошарата” (мястото на оркестъра, както го наричаха тогава). Макар, че оттам виждахме артистите в малко разкривен ракурс – отдолу нагоре и пеенето им биваше заглушавано от близостта на оркестъра, ние бяхме доволни, че не пропуснахме спектакъла с Асен Русков и че можахме да засвидетелстваме отблизо своя възторг, хвърляйки му рози на сцената. Това имаше малко приключенски характер и за нас весели, млади девойки стана интересно и пикантно преживяване.

Веднъж в къщи, моята майка, като слушаше нашите възторжени  коментари ни изненада като каза: „Ами знаете ли че с Асен Русков ние имаме родство? Той е твои братовчед по трета линия.” Тази новина ни развълнува и замая…Наистина ли сме роднини с този чудесен артист?!? Двете с братовчедката ми веднага замислихме как да се свържем с него и да му разкрием нашето родство. Помолихме за това пак Коста Армянов. Всичко беше уредено и след един спектакъл ние му бяхме представени. Големите артисти са свикнали да приемат трепетното обожание на своята публика. Така и той, забелязвайки смущението ни, веднага счупи леда: „Я виж ти какви мили млади братовчедки съм имал в Русе, а да не зная!” От този ден често бивахме с него и с жена му – също артистка от трупата (Елисавета Рускова). Той ни водеше в сладкарница „Тетевен”, където седнали пред чиния с пасти ние разговаряхме. В началото без да щем отначало се вслушвахме по-малко в думите му, отколкото в гласа му, като го сравнявахме с оня негов глас, който звучеше от сцената. Той биваше винаги в добро настроение. Разказваше ни за живота сред колектива на Театъра, за работата, за дружния им живот. „Ние сме като едно голямо семейство”, ни разказваше той. „Понякога си устройваме и шеги: веднъж върху свитъка, който главния герой Коста Армянов, трябваше да получи като послание от далеч, аз бях нарисувал и написал нещо много смешно. Когато той взе свитъка  на сцената и го разгърна, едва удържа смеха си в тази сериозна сцена. Побърза да излезе зад кулисите, за да не се изложи пред публиката. Но понякога и на мен са ми погаждали номера. Слагаха ми вързани мишки в обувките, които трябваше да обувам за сцената и други такива.

Поканихме ги с още някои артисти у нас. Там с моята майка те уточниха своето роднинство, като си спомниха за баби и дядовци. Ние често устройвахме с тях разходки с лодки по Дунава или с коли до Ловния парк. Когато си заминаваха ги изпращахме със съжаление. Асен Русков ще ми каже, подавайки ми плик: „Ето, за да не ти е мъчно!” В плика – снимка с автограф и посвещение. Пазя я и до днес!”

През 1948 г. Асен Русков става директор на Народната оперета (дн. Национален музикален театър „Стефан Македонски”). Заедно със съпругата си Елисавета Рускова той полага солидните основи на българското оперетно изкуство. В златните сезони на Кооперативния театър, Свободен театър, "Одеон", Художествения оперетен театър, Народната оперета Рускови са водещи актьори. Утвърждават се в комичното амплоа, снимат се и в някои от първите български филми. През 1956 г. на бял свят излиза първият български цветен филм „Точка първа”, в който ролята на Маестрото се изпълнява именно от Асен Русков. Режисьор на филма е Боян Дановски, сценария на Валери Петров, оператор е  Васил Холиолчев, а музиката във филма е композирана от Петър Ступел. Ако някой иска да види накуп най-големите актьори на нашето кино от далечното минало, та до наше време, ще ги намери в тази лента. Може би това е първият очарователен сценарий на Валери Петров - едно дете, изчезнало от къщи, което не е нито изгубено, нито отвлечено, накрая и щастливо намерено, току преди началото на едно събрание, в което точка първа от дневния ред е... борбата за мир. Премерено и наивно, за да се възприеме и осмисли без усилие, романтично и малко тревожно, с облекчение и поучение накрая. Това е посланието на първият български цветен филм: може да се губим, да се намираме, да се трудим, да се обичаме, да се караме, да се сдобряваме, да бъркаме и да се поправяме. Можем всичко - ако не забравяме за точка първа!

Толя Чорбаджиева
Държавен архив-Русе